| ← Job (17/42) → |
| 1. | Духът ми съкрушен е, гаснат дните ми, за мене вече гробища остават. |
| 2. | Присмиватели около мен не са ли, не почива ли окото ми на техните обиди? |
| 3. | Определи ми сега поръчител пред Себе Си; кой друг би ми подал ръка? |
| 4. | Защото си скрил сърцето им от разум — затова и няма да ги възвисиш. |
| 5. | Който приятели предава на грабеж, очите на децата му ще чезнат. |
| 6. | Той ме е поставил за поговорка на хората и аз станах за заплюване в лицето. |
| 7. | Окото ми се помрачи от скръб и всичките ми части станаха като сянка. |
| 8. | Правдивите ще се ужасят на това и невинният ще се възмущава против лицемера. |
| 9. | А праведният ще се държи за пътя си и който е с чисти ръце, ще става все по-силен. |
| 10. | Но вие всички, върнете се и елате; и един мъдър няма да намеря между вас. |
| 11. | Дните ми преминаха; пресякоха се намеренията ми, желанията на сърцето ми. |
| 12. | Нощта направиха на ден и светлината близо е при мрака. |
| 13. | Ако чакам, жилището ми Шеол е, леглото си постлах във мрака. |
| 14. | Към гроба викам: Ти си ми баща! — към червея: Ти — майка ми, сестра ми! |
| 15. | Къде тогава е надеждата ми? Надеждата ми кой ще види? |
| 16. | Тя ще слезе в самотата на Шеол, когато заедно в пръстта покой намерим. |
| ← Job (17/42) → |